В Болгарии есть село Татул (41°33′00″ с. ш. 25°33′00″ в. д. ). Находится оно в Кырджалийской области и входит в общину Момчилград. Население составляет всего 138 человек.
Знаменито оно тем, что на окраине села, на вершине скалистого холма есть древнее фракийское святилище, связываемое с легендарным певцом Орфеем («святилище Орфея» или «святилище Татул»). Предполагается, что он там похоронен.
Это святилище — один из самых величественных мегалитических памятников, обнаруженных на болгарских землях. Святилище представляет собой скальный массив, а его вершина – усеченная пирамида. Комплекс состоит из двух саркофагов, четырехугольного ложа для главного алтаря и трехметрового колодца. Он датируется концом V и началом ІV тыс. до н.э. Об этом свидетельствует найденная в регионе глиняная посуда.
Скальная пирамида и гробницы вокруг нее были оформлены в ХVІІІ – ХІ в. до н.э., когда святилище пережило свой первый большой расцвет. Поблизости оформлен круг из глиняных алтарей, на которых совершались жертвоприношения. Обнаружены сотни культовых предметов – глиняные человеческие идолы и прясла для веретена, модели сосудов, предметы из бронзы, изображения Бога Солнца.
В ходе раскопок в 2004 – 2007 гг. были обнаружены и уникальные предметы из глины, связанные с культом солнца – три колеса для макета Небесной колесницы и часть золотой маски.
В святилище есть особое место для наблюдения за солнцем, из которого оно видно в определенные дни года. Поскольку фракийцы поклонялись солнцу, то, возможно, чтобы подчеркнуть особую связь с Солнцем, с Богом, фракийских царей хоронили на вершине холма в пирамиде, а не в долине, — под насыпью.
В ХІІІ – ХІІ в. до н.э. святилище пострадало от землетрясения. По мнению историков, саркофаг, усеченная пирамида и боковая камера иллюстрируют погребение Орфея и фракийского царя Резоса, который, согласно мифологии, правил в южной части Родоп и участвовал в легендарной Троянской войне.
В эпоху Античности была воздвигнута массивная каменная стена из огромных блоков в форме параллелепипеда. Внутри святилища обнаружено несколько зданий, одно из которых – великолепный храм с сохранившимися 6-метровыми стенами. Найдена целая серия бронзовых перстней с печатью античной эпохи.
Кто такие фракийцы?
Фракийцы (др.-греч. Θρᾳκός; лат. Thraci) — древний многочисленный народ, обитавший на востоке Балкан и прилегающих территориях:
- Фракия (Болгария и европейская Турция)
- Дакия (Румыния)
- Вифиния и Мизия (северо-западная Анатолия)
Говорили на фракийском языке, который относят к индоевропейским.
У них, по свидетельству греческого философа Ксенофана, в отличие от греков были рыжие или русые волосы и голубые глаза. Фракийцы отпускали усы и бороду, а волосы на голове предпочитали собирать на макушке.
К сожалению, фракийский язык в настоящее время является мёртвым индоевропейским языком, однако он был широко распространён в древней Фракии — области в юго-восточной Европе (на месте современных Болгарии, Македонии, европейской Турции, частично — Румынии (Добруджа), Греции и Сербии), а также в некоторых регионах Малой Азии. Иногда близким к фракийскому языку считается также дакийский (гетский) язык.
Считается, что предки фракийцев могли оказаться на Балканах лишь после разгрома Трипольской культуры (Триполье-Кукутень). Во II тыс. до н. э. они обособились на Карпатах от прочих индоевропейцев и тогда же мигрировали на южный берег Дуная.
Согласно данным современной генетики фракийцы были носителями «индоевропейской» гаплогруппы R1a. По другой версии, также основанной на данных генетики, после переселения с Карпат на Балканский полуостров принадлежавшие к гаплогруппе R1a предки фракийцев растворились с местными палеобалканскими племенами гаплогруппы I2a, в результате чего образовались известные нам по письменным источникам фракийские народности (в которых доминировала гаплогруппа I2a с небольшой примесью гаплогруппы R1a). При этом новый, фракийский язык, сложился на основе языка завоевателей, т.е. на индоевропейской основе, вобрав в себя некоторые местные черты. Влияние на этот язык, скорее всего, так же оказывал скифо-сарматский язык, как язык племен соседствующих с фракийцами.
Сегодня принято считать, что в VII веке н. э., в результате Великого переселения народов, на Балканском полуострове начали селиться южные славяне, постепенно ассимилировавшие остатки фракийцев. На территории нынешней северной Болгарии существовал союз Семи славянских племен — от реки Тимок на запад, Балканские горы на юг, Чёрное море на восток и Дунай на север — это были те славянские племена, с которым булгарский хан Аспарух заключил союз и создал первое Болгарское царство. Скорее всего, с булгарами хана Аспаруха пришел на Балканский полуостров и скифо-сарматский язык.
С течением времени булгары слились со славянами, и из смешения Аспаруховых булгар и вошедших в его состав различных славянских и остатков фракийских племен сложились болгарская нация.
Язык славян претерпел определенные изменения, в частности, как отмечено во многих работах, получил фонетическую неустойчивость Р-Л, т.е. когда в словах, например, скифо-сарматского происхождения буква Р заменялась на Л, и возник болгарский язык.
Вот как фонетическую неустойчивость Р-Л в болгарском языке описывает в свое работе «Сарматская фонетическая трансформация Р-Л в болгарском языке»1 Иван Танев Иванов. (перевод мой)
«Давно замечено, что старые скифо- сарматские языки представляют собой весьма типичный языковой феномен. В них обнаружено большое количество пар слов, в которых проявляется взаимная замена согласных P и Л [Бонгард-Левин Г.М., Грантовский Э. А. От Скифии до Индии, М., 1983, стр. 68]. Это явление называется фонетической неустойчивостью Р-Л и замечено даже в языке ранневедического сборника Ригведы [Елизаренкова Т. Я. Ригведа V-VII, стр. 456].
В протославянских, а затем и в славянских языков такая фонетическая неустойчивость (языковые преобразования) P-Л не отмечается. Отсутствуют пары слов с одинаковым значением, в которых одни содержат Р, а другие — Л. В таким случае, интересно в староболгарском и современном болгарском языке найти такие пары слов, т.е. определить наличие такой скифо-сарматской фонетической неустойчивости.
Этот интерес связан с тем, что на основе тюркской «нулевой доктрины», болгарский язык рассматривается как почти 100% славянский и 0,0001% тюркский. Если это так, то фонетическая нестабильность Р-Л должна отсутствовать и в болгарском языке, так как ни в протославянских, ни в прототюрских языках ее нет. С другой стороны, в настоящее время все исследователи сходятся в том, что праболгары были, если не большинством, то, по крайней мере, значительной частью населения своей балканской империи, что само по себе исключает тюркскую «нулевую доктрину» для праболгар и все вытекающие из этого последствия.
Если же скифо-сарматы составляли значительную, возможно, большую часть праболгар, то можно ожидать большое количество таких пар слов в старом и современном болгарском языке. Верно ли это, покажут нам доказательства из примеров, приведенных в таблице ниже.»
Таблица на болгарском языке. Обозначения: стбл – староболгарский, нбл – новоболгарский.
|
«Рыкающий» вариант слова
|
«Лыкающий» вариант слова
|
|
КРАДА (стбл. — клада) |
КЛАДА (стбл. и нбл. — клада) |
|
КУТРИ (стбл. и диал. — малък, ситен, дребен) |
ХУДАЛ (стбл. — малък, дребен, ситен) |
|
БРОНЬ (стбл. — бял) |
БЯЛ (новобългарски — бял) |
|
ПРЬСИ (стбл. и персийски — гърди) |
ПЛЕШКА (гръдна кост на гърдите) |
|
ВЪРНИ (стбл. вали дъжд) – |
ВАЛИ ДЪЖД |
|
ПРИЧАМ (стбл. — говоря), ПРИТЧА, БРЪТВЯ |
ПЛЕЩЯ |
|
ПРЪЖДОМА (пъкъл, ад — стбл.) |
ПЪКЪЛ (метатеза на Р — К и трансформация на К в ЖД) |
|
БУРГИ, БОРГИ, БОРДЖАНИ — ранна форма болгарского этнонима |
БЪЛГАРИ (этноним на болгарском) |
|
ЗЕРДАВ (кожа от златка — диалектна дума) |
ЗЛАТКА (название на животно със ценна кожа) |
|
КАРАМ (от санскрит carati –карам кола) |
КОЛА (воз – славянски), КОЛЕЛО, КОЛО |
|
МАГУРА (могила, стбл. заемка в румънски) |
МОГИЛА |
|
ХОРО (кръгов танц, български народен танц) |
КОЛО (кръгов танц – Зап. България, Сърбия) |
|
КРИЧАВА (стбл. викове, крясъци) |
ГЪЛЧАВА (викове, говорене, крясъци) |
|
ШАРУВАРИ (панталони, скито-сарматска дума, запазена в руски) |
ШАЛВАРИ (български еквивалент) |
|
ВЕРЕГАВА (планина), БЪРЧИНА (продълговат връх), БЪРДО (продълговат хребет), БРЯГ (високата страна на корито на река). Всички тези думи са «р»-форми на индоевропейската дума bherэg, bhergho -висок, бял. |
БАЛКАН -планина, староиранска дума, заимствана в много други езици. От същия корен е и думата БАЛКОН — високо, издадено място в сграда. Към този «Л»-вариант може да се добави и не добре засвидетелстваното и изчезнало вече название БАЛИГА (връх в Стара планина). Съществуват няколко твърдения, че при картографирането на България непосредствено след освобождението от османо-турско робство, върху картата на Стара планина са отбелязани няколко върха с едно и също название Балига. Според друга версия в Странджа съществуват два върха с названия Голям и Малък Балига. Отбелязан е и топонимът Балиг баир. Всъщност, българската дума «балига» може просто да означава «връх». БАЛИГА (връх) е сродна с известното название ВАЛОГ — падина между два върха. Названията «балкан», «балкон», «балига» и «валог» са «Л»-форми на същата индоевропейска дума bherэg, bhergho -висок, бял и са максимално близки до източноиранския топоним БАЛХ (висок, голям, бял), който стои в основата на българския етноним. |
|
БРЕЗА (високо бяло дърво) — производно от индоевропейската дума berez — висок, бял. |
БАЛАС (белезникав, старобългарска и диал. дума), БАЛАСЧЕВ -фамилно име, БЕЛАСИЦА (планина) — всички производни на същата индоевропейска дума berez- висок, бял |
|
БРЕЗИ БИВОЛИ (биволи с бяла звезда на челото)- производно от индоевропейската дума berez- висок, бял |
БЯЛ, БАЛАС — виж по-горе |
|
БРЕД (стбл.-глупост), БРЪТВЕЖ |
БЛЯДЬ (стбл. — глупост) |
|
СПОРЕН (успешен, доходен) |
СПОЛАЙ ТИ (пожелание за успех), СПОЛЯЗНИК (ПОЛЯЗНИК) — човек, носещ успех на празника Еднажден (Полязовден) |
|
ВЕРБЛЮД (стбл. — камила) |
ВЕЛБЪДЪ, ВЕЛБЪ (стбл. – камила), ВЕЛБЪЖД, ВЕЛБЪЧД -камилско (прилагателно име). |
|
КОР (корове- мн. ч.; от тук «прякор» = прозвище; укорявам; покорявам и др.). |
ХУЛА (хулна дума; охулвам, хуля, хулител) |
|
ГАР — черен, сив, мургав. Диалектна българска дума, вариант на старобългарската дума «гал» — черен. От тук названието на част от циганите от района между Чирпан и Пловдив. «Сиви гълъби» — черни, сиви, гарав, галав, по-късно осмислено на «гълъб». |
ГАЛ — черен, мургав, сив. Старобългарска (прабългарска ?) дума. Думите «гар» и «гал» са вероятни производни на санскритските думи КАЛИ — «черен» и Кришна — «черен». Забележете, че при ранните индо-арии също имаме нестабилност КЛ (кали) — КР (кришна). |
|
БРОШКА |
БЛЯХА (стблг.) — брошка |
|
ДОБЪР |
ДОБЛИЙ, ДОБЛСТВЕННИЙ, ДОБЛЕСТНИЙ – твърд в доброто, в добродетелта (стблг.). |
|
СЪРПИКА – вид трева.Основата на названието е «сърп» с добавка на суфикса «-иг», променен на «-ик, ика». В такъв случай сърпика = клонак.
|
СЪЛП, СЪЛПЕ — клон на дърво[5,29].Диалектна дума. |
|
ОБРЪЧ -бълг. о́бръч, укр. обру́ч, др.-руск. обручь, цслав. обрѫчь, сербохорв. о̏бру̑ч, словен. оbrо̑č, чеш., слвц. obruc, польск. obręcz, в.-луж. wobruč, н.-луж. hobruc, hobryc — гривна, халка, пръстен, кръг. Думата «обръч» очевидно присъства в повечето славянски езици, обаче има неясен произход. Някои етимолози я извеждат твърде несполучливо и условно от славянската дума «ръка». Думата «обръч» може безпроблемно да се обясни като фонетичен Р-Л вариант на основата (белч-бърч) на старобългарската (прабългарска) дума «белчуг». |
БЕЛЧУГ — (прабълг.)-пръстен, гривна, кръг. Прабългарската дума «белчуг» е заимствана в старобългарски белчу́г, сербохорв. био̀чуг, сербск.-цслав. бѣльчугь., русск.-цслав. бѣльчоугъ ( за пръв път в Златоструй (XII в.). Открива се и като заемка в някои късносредновековни езици на народи, заселили територии на ранните българи: тур.чагат. biläzik «браслет», тат. beläzek «запястье», калм. biltsǝg «перстень». Прабългарското БЕЛГУГ има обилно присъствие в съвременния български език и диалекти под формата бележик (окова), белезик (гривна), белезия (гривна), белезица (окови) и белезници (окови). Имайки пред вид наличието на прабългарския и алано-осетински суфикс «-АГ» в думата «белчуг», можем да разглобим БЕЛЧУГ = БЕЛЧ + УГ. Основата БЕЛЧ, след вземане пред вид на често срещаната при сарматите фонетична трансформация Р-Л, може да се представи като БЪРЧ, която е морфема на голям брой старобългарски и новобългарски глаголи от вида «бърча, сбръчвам, набръчквам» = сгъвам, нагъвам, кривя, изкривявам. От тази основа са образувани и съществителните «бръчка», «бръчкул » (бръчка — стар., диал.) и «обръч». Обръч се получава от основата БЪРЧ с добавка на начално «о, ho, wo».
|
|
КЪРЧОВИНА [6] – нива, създадена от гора чрез изсъхване на корените |
КЪЛЧ [10]- корен (от тук, «изкълчвам» = изкоренявам, преносно «изваждам от ставата») |
|
КРЪЧИИ — ковач (старобългарска и диалектна дума)[11,17]. Тази дума има алански паралел — КОЪРТ — ковач и «гурда» — стомана. От старобългарската (прабългарска) дума КРЪЧИИ — ковач произлизат няколко ранни български топоними. До XVIII-ти век, българският град Кичево в Македония е носел името Кърчево (Кърчова в турските регистри) — Ковачево. На юг от планината Славянка се намира село Кърчово ( Кричова, Крицова) — село в древен желязодобивен район, засвидетелствено в старобългарски надпис от времето на цар Калоян (1197-1207), но вероятно е съществувало още по времето на цар Симеон, когато българската държавна граница минава на 20 км от гр. Солун [Иванов Й. Български старини из Македония. София, 1931, с. 30; Иван Добрев. За името на село Тешово. Анали. 2-3, 1994, с. 114-120]. Същата основа «кърч» имат и старинните български думи креждел – заключалка [10] и кладиво – чук, млат [10], както вероятно и думата КРЯЖЬ — вид борба в Татарстан, при която двамата борци заключват своите ръце, като се хващат за колана на противника. Вероятно от същата основа идват и специфично българските думи «гърча, гърч, гърчене», които отговарят на огъването (гърчене) на нагорещеното желязо. |
КОЛЬЧУГ — КОЛЬЧУГА – старини войнски доспехи във вид на рубашка от метални колелца, ризница от железни пръстени [Ожегов, С. И. словарь русского языка. М. 1988, с. 232]. Кольчатый – направен от халки. Съществува в полски — kolczuga със същото значение. Трубачов прави погрешно предположение, че «колчуга» е или заимствано от полски – kolczuga или произлиза от «кольцо» — предмет във формата на окръжност; наплат от дърво, кост, желязо [Ожегов, С. И. словарь русского языка. М. 1988, с. 231]. Може да се допусне, че думата «колчуга, колчуг, kolczuga» е образувана от основата на старобългарската (прабългарска) дума «кърчии», КЪРЧ (КЪЛЧ ако се вземе пред вид фонетичната трансформация Р-Л) + прабългаро-аланския суфикс «-уч». Това е логично, защото този вид ризници са изковавани от нагорещени до червено железни пръстени, при което ковачът е играел основна роля. Нещо повече, самата дума «кольцо» също може да се получи от основата КЪРЧ (коване), като се вземе пред вид фонетичната трансформация Р-Л. Предположението, че “кольцо” идва от “коло, колесо” е вероятно погрешно.
|
|
ОНОГОР (ОНОГУР, УНОГУР). Название на част от раннобългарите в прикавказката им родина и Стара Велика България. Среща се и като ОНОГУНДУРИ, ОНОГУНДУР-БУЛГАР (във византийски изт.) и ОНОГХОНТОР-БЛГАР (арменски изт.), предположително «вътрешни българи». Има данни, че оногурите са живеели първоначално в согдийската област Уструшана с център град Бакат. Под влияние на аварите и хазарите, част от оногурите се изселва по източните склонове на Карпатите, където оставя много топоними (Унг вар — градът на оногурите, днешният Ужгород; Унгвария — днешна Унгария)Под влияние на това название, маджарите наричат българите «нандор». |
ОНГЪЛ (ОНГЛОС). Във византийски източници така се е наричала областта, където се заселва народа на Аспарух след агресията на хазарите над Стара Велика България. Първоначално се е считало, че това е делтата на Дунав, а названието ОНГЪЛ означава укрепено място и «ъгъл» по славянски (?). Съгласно по-нови хипотези, ОНГЪЛ значи «вътрешност, център». Сега се знае, че ОНГЪЛЪТ е бил обширна територия, включваща земята на всички придунавски ОНОГОРИ (днешна източна Румъния и Молдавия). Това показва, че ОНГЪЛ може да е фонетичен Р-Л вариант на етнонима ОНОГОР (ОНОГОР — ОНГОР — ОНГОЛ — ОНГЛОС (грц.) — ОНГЪЛ). |
|
ФЕРГАНА — обширна долина, заградена от три страни с планини и отворена на запад към Уструшана и Согдиана. Антропометричните данни на костите от прабългарските некрополи в Североизточна България и Добруджа определят прабългарите като народ от памиро-ферганския расов тип. Уструшана е родината на оногурите (вероятно оногундурите)- население родствено на согдийците, език близък до согдийския, религия — форма на зороастризъм с поклонение на дървени идоли. Уседнал живот в укрепени градове, поминък животновъдство и земеделие. Почвените и климатични условия правят Фергана една от най-гъсто населените райони в Азия в древността. |
БЕЛГАНА. В съвременните ирански езици много думи започващи с «б, п» се произнасят с «ф», например: България — Фалгария, Персия — Фарси, пендж — фонз -5 и др. Като се вземе пред вид тези закони за фонетична трансформация в иранските езици (преход Б(П) — Ф и сарматската фонетична трансформация Р-Л), получаваме еквивалентност на думите ФЕРГАНА = БЕЛГАНА = БЪЛГАНА. По този начин историческит термин Фергана, «преведен» на съвременен български, дава Белгана, Бългана, което се съгласува с данните, че историческата родина на прабългарите е района западно от Белуртаг, планината Белур — днешния Памир, най-вероятно самата Фергана (Фиг. 1). |
|
КРАК -долен крайник при човек, животно. На стблг. «уд» — крайник, «удове» — крайници. |
КЪЛКА — крак. Употребява се по-често като крак на жена, при което носи еротичен смисъл. |
|
ХРЕМА — настинка, леко заболяване на горните дихателни пътища, съпроводено с отделяне на слуз. |
ХЛЕМА-лека болест; ХЛЕМАВ — болен [СИ-РРОД, стр.550] |
|
ХОРЪ (стблг. един човек), ХОРА — много човеци. Думата е вариант на староиранското «гур» — род, племе. |
КОЛЯНО — (стблг.) род, племе, народ. Семантичната основа «кол» на «коляно» е фонетичен вариант на «гур» и е образувана чрез типичната за сарматите фонетична трансформация «р — л». |
Вернемся к слову Татул.
В статье «Прямые лингвистические аналоги» я отмечал, что есть род трав, реже кустарников или деревьев (семейство пасленовые), Дурма́н – латинское название Datúra, которое, как считается, произошло от санскритского dhattura или арабского tatura (от tat — колоть). В болгарском и сербохорватском языке трава Дурман называется Татул. Считается, что оно пришло из турецкого tatula (арабский. tatura), поскольку есть соблазн выстроить следующую логическую цепочку: турецкое иго — турецкое заимствование. Я считаю, что такая версия маловероятна, поскольку еще в 5 веке отец римского паннонийца, патриция Флавия Ореста — первый советник Аттилы и отец последнего императора Западной Римской империи Ромула Августула — носил имя Татул. Есть армянское имя Татул (Թաթուլ) — «Радость отца».
Таким образом, мы получили следующий семантический ряд:
трава Дурман – Датура (латинское название Datúra) – от арабского tatura – Татул (болгарский, сербохорватский).
Видим типичную фонетическую трансформацию Р-Л, свойственную болгарскому языку, которую он получил от скифо-сарматского компонента.
Поэтому можно заключить, что болгарское слово Татул есть Татур.
Интересно, когда село Татул получило свое название?
_____________________________________________
1. Иван Танев Иванов Сарматска фонетична трансформация Р – Л в българския език http://protobulgarians.com
Автор: Вадим Татур